ГЛАСОВЕ ОТ ОТВЪДНИЯ СВЯТ
Глава 16 от книгата на Линда Уилямсън ОТВЪДНИЯ СВЯТ
Гласове на средни вълни
За първи път информация за електромагнитно записване на гласове от отвъдното бе публикувана през 1971 г. в книгата на Константин Раудив „Проникване“. До този момент бяха направени много изследвания на това ново поле на комуникация с отвъдното.
Начинът на свързване не е толкова лесен, колкото бихте предположили. Вие може да направите това, което правим и ние: просто поставяте една празна касета в касетофона, включвате на запис, после я пускате отново, но поради причини, които ще обясня след малко, понякога нищо не е записано. Има доказателства, че шансът записът да е успешен се увеличават, ако присъстват хора с дарба на медиум, затова може би ние ги правим успешно, но най-широко се използва следния метод: магнетофонът се свързва с радиото като се използват блуждаещи вълни между станциите, които се използват като фон. От само себе си се разбира, че магнетофонът ще хване различни видове лутащи се сигнали, което ще ви заприлича на какафония. Така че как ще бъдете сигурни, че гласовете наистина са се записали?
Ако сте любопитни да ги чуете вие самите, съветвам ви да направите това, което научих от Джордж Джилбърт Бонър. Той е един от водещите специалисти в областта на електромагнитното записване на гласове от отвъдното. Занимава се с този феномен от 1972 г. Като всички изследователи първоначално се е вдъхновил от книгата „Проникване“. Първата му реакция на човек с добри познания по психология била, че авторът или се е самозаблудил или мами читателите си, но спазвайки инструкциите в книгата, той поставил ролка на ролковия си магнетофон и го свързал с транзисторно радио. Чувствайки се много глупаво, заговорил в микрофона:
– Има ли някой там, който иска да поговори с мен?
Не чул нищо докато не пренавил ролката и не я пуснал отново. Първо доловил своя собствен глас, последван от съскане и пращене, след това някакъв глас отговорил провлачено, сякаш някой се провиквал в тунел:
– Да-а-а-а.
– Това беше странно чувство – признава Джилбърт, но счита, че е имал късмет, тъй като много бързо е успял; някои хора правят записи с месеци, преди да получат отговор.
Оттогава насам той е записал над 50 хиляди гласа, но приема като чисти явления само тези, които са назовавали неговото име, имало е коментар върху нещо, казано от него, или разбираеми и смислени забележки.
Джилбърт ме заведе в своята лаборатория, обзаведена със звукозаписни средства и пълни с касети рафтове. Покани ме да седна до магнетофона.
– Отначало няма да чуеш нищо – предупреди ме той. – трябва ти практика, за да се научиш да разпознаваш гласове.
Взех слушалките и както Джилбърт предвиждаше, всичко, което чух беше шум – шумът, който се чува, когато стрелката на радиоприемника е нагласена между станциите. Той ми пусна смислената част от лентата няколко пъти. Изведнъж го чух – слаб глас, но с нищо не можеше да се обърка – беше на мъж, който казваше:
– Викам Джулбърт Бонър, викам Джулбърт Бонър!
В тази минута могат да те побият тръпки. Като медиум съм свикнала да чувам гласовете в главата си, но да чуеш гласове на духове, записани на магнетофон – това ни доближава до много особен начин до отвъдното. Много странно чувство, както казва Джилбърт.
Моят домакин ми пусна още много записи. Уверих се, че с практиката човек се научава да ги различава много по-лесно. Почти като каране на велосипед – работата е да му хванеш чалъма и да започнеш да го управляваш, после се чудиш защо ти се е виждало толкова трудно. Гласовете разговаряха с къси фрази, като че ли им струваше усилия да говорят. Те варираха по качество. Хората, които се занимават с такъв род записи, ги класифицират като А, В и С според честотата на звука. Много от записите на Джилбърт са от група А – достатъчно чисти за да може смисълът на посланието да бъде разбрано от този, за който се отнася. Неговото име се споменава няколко пъти, както е било при Раудив. Фрази като „приятели са събрани” и „Бонър, ние говорим”, се появяват често. Като начин за комуникиране този метод е изключително ограничен, но факт е, че гласовете са там, макар че не може да се даде задоволително обяснение.
Идеята за записване на гласове от отвъдното е много стара – толкова стара, колкото идеята за звукозаписващите средства. През 20-те години на нашия век американският учен Томас Едисон, изобретателят на фонографа, се опитал да измисли инструмент, чрез който да се свърже с починалите. Той предполагал, че щом след смъртта личността се запазва, отишлите в отвъдното биха могли да въздействат върху физическата материя, ако се изобрети достатъчно чувствително средство, чрез което те да могат да комуникират. Много съвременници на Едисон смятат, че се е побъркал и действително той не е успял в своя експеримент. Обаче 40 години по-късно идеята му била защитена от шведа Фридрик Юргенсон.
Юргенсон бил мъж с много таланти – художник, оперен певец и режисьор на документални филми. Веднъж искал да запише птича песенза един свой филм. Взел касетофона си с батерии, поставил го на едно дърво близо до дома си в Стокхолм и го включил. Когато пуснал записа,за да го прослуша, бил учуден, че наред с чуруликането на птиците чува слаби звуци, приличащи на човешки гласове, които разговаряли занавиците на птиците. Първата му мисъл била, че случайно е записал радиопредаване, но един месец по-късно доловил на лентата други гласове, някои от които се обръщали към него по име. Един от тях казвал:
– Фридел, мой малък Фридел, можеш ли да ме чуеш?
Той открил шокиран, че това е гласът на майка му, която била починала преди четири години.
Юргенсон се убедил, че е призван да записва гласове от отвъдното. Продължил да прави записи, експериментирайки различни техники, докато записал стотици гласове на касети. Написал книгата „Гласове от Вселената“ и тя привлякла вниманието на немския парапсихолог проф д-р Ханс Бендер, който сформирал екип от учени за изследването на този феномен.
Бендер направил извода, че гласовете са от паранормален произход, но отрича да са гласове на починали. Според него става въпрос занеизвестен вид психокинетична енергия, която се включва, вплита се по някакъв начин в мислите на правещия записа.До ден днешен тази теория или нейни варианти често се подемат от някои учени.
Обаче Юргенсон се радвал на симпатиите на Ватикана. Католическата църква никога не зарегистрирала официално интерес към гласовете на починалите, но група видни католически свещеници и учени провели свои собствени изследвания и през 1969 година папа Павел VI награждава Юргенсон с кръст на ордена „Св. Георги Велики“[6] III степен.
Работата на Юргенсон е продължена от Константин Раудив, латвийски учен, психолог и философ. Той бил толкова впечатлен от експериментите на Юргенсон, че тръгнал от Германия, където живеел, за Швеция, за да се срещне с него. Макар че отначало бил настроен малко скептично, скоро след срещата си с Юргенсон Раудив се убедил, че гласовете идват от отвъдното, и след като се завърнал в Германия, започнал своите експерименти, продължили много години. До смъртта си през 1974 година записал повече от 72 хиляди гласа, с което доказвал твърдението си, че има живот след смъртта.
Обаче доказателството на Раудив не било достатъчно подкрепено със сигурни факти. Гласовете много трудно можели да се различават от фона на радиото. Говорели кратко с фрази, наподобяващи стакато, два пъти по-бързи от нормалния говор, и с особени рими като в песен. Използвали смесица от езици, като преобладавал латвийският, примесен с руски, немски и други европейски езици. Често в една фраза или изречение звучал повече от един език, в много случаи си служели с неологизми, т. е. измислени думи. Също така много от изречените неща нямали смисъл.
Недостатъците били очевидни и критиците побързали да ги извадят наяве. Те смятали, че Раудив е записвал блуждаещо радиопредаване и използвал владеенето си на много езици, за да тълкува случайните звуци като гласове. Несъмнено във всичко това имало истина. Случвало се хора, които прослушват записите, да не чуят абсолютно нищо, други пък тълкували казаното от гласовете по различен начин.
Интересно е например, че думите, които Раудив тълкува като послание на латвийски от един починал приятел, са идентифициране като изопачение на гласа на дискоджокера Кид Дженсън, обявяващ предаване по радио Люксембург. За съжаление Раудив е бил много краен във възгледите си. Той не понасял възражения по време на тълкуването на записите му и показвал пренебрежение към всеки, който не е съгласен с неговите теории, така че често бил в обтегнати отношения с останалите учени. Имало обаче някои изключително чисти записи на гласове, които го викали по име и загатвали за неща, които ставали в стаята по време на записа.
Книгата на Раудив „Нечутото стана чуто“ привлякла вниманието на британския издател Колин Смит. На сътрудника на Колин Смит – Питър Бандър, се паднала честта да преведе и да редактира книгата, но той не бил убеден, че това са истински гласове на умрели, докато едно събитие не го накарало да промени възгледите си.
Скришом от Бандър, Колин Смит закупил няколко ролки и направил редица експерименти, спазвайки инструкциите в книгата на Раудив. Той казал на Бандър, че при един от опитите си вероятно е записал глас, но не може да разбере думите. Бандър превъртял ролката и я прослушал няколко пъти до мястото, за което ставало въпрос. Първият път не чул нищо освен шум, но щом решил да спре прослушването, доловил нещо като женски глас, който казал на немски:
– Защо не отвориш вратата?
Бандър приел забележката за уместна. Колегите му често му казвали, че не е контактен, тъй като имал навика да държи вратата си затворена. Но още повече го впечатлило, че разпознал гласа на майка си, която била германка и с която кореспондирали чрез магнетофона години наред.
В резултата на това преживяване Бандър решава да продължи да работи над книгата и поканил Раудив в Лондон да покаже своите записи пред журналисти и специалисти по звукозаписна техника. Опитите били наблюдавани от двама специалисти инженери от „Пи рекърдс лимитед“. Между наблюдаващите бил шефът на Колин Смит, сър Робъртс Майер.
Експертите взели превантивни мерки, като елиминирали възможността звукозаписната техника да долавя и записва блуждаещи радиоемисии от всякакъв вид. Независимо от това при прослушването на лентата били засечени над 200 гласа, някои от тях толкова чисти, че когато включили високоговорителите, всеки от присъстващите могъл да ги чуе.
Специалистите инженери недоумявали как тези сигнали са могли преминат през звукоизолиращата апаратура